Как покорявах Злият Зъб за първи и последен път в живота си

В едно „междучасие” в края на август ние, група набедени алпинисти: Доки,ТаняСотирова и Боби Дам под методичното ръководство на древния планински водач Бубу потеглихме към Рила за да покорим връх Злият Зъб. Пътуването до ЦПШ-Мальовица се превърна в истинско изпитание за нас, понеже Бубу не обичаше спирания за да се пие кафе или да се успокояват разни физиологични нужди. Достигайки все пак крайната точка за деня-хижа Мальовица ние се вписахме безпрекословно в спартанската атмосфера създадена от водача ни Бубу и рано- рано помирисахме възглавниците за да бъдем бодри за следващия ден за очакващото ни сериозно изпитание.
И този ден дойде с ясно небе, свеж въздух и изгрев обагрил в ръждиво червено връхчетата на голяма и малка Мальовица.
Точно в седем часа Бубу потегли безпрекословно напред а ние поехме подире му умълчани от предчувствие за нещо недобро, което предстои. Темпото беше приспивно, но ние преодолявахме дрямката си, защото десет часовия сън, който ни осигури водача гонеше всякаква дрямка от очите ни. Пък и ни предстоеше страховито изкачване на Злият Зъб. Доста време изгубихме снощи за да убедим бодряшки шегуващия се Бубу да вземе със себе си въжето, което носеше от София за да имаме все пак някаква осигуровка за върха. Бавният ни ход беше често накъсван от „конски” почивки и почтително изслушване на стари вицове от миналото хилядолетие прочетени някога на страниците на вестник Стършел, а сега излизащи от устата на многоуважавания ни водач- БУБУ. Колкото и бавно да вървяхме, успяхме все пак да се доближим до подножието на Злият Зъб. За да внесе спокойствие в редиците ни Бубу ни показа страховитата му южна стена със спомени за загинали при изкачването и алпинисти, след което ни поведе към всеизвестната южна стеничка. Знаехме само, че тя е единственото място по което можеше да се изкатери човек до върха без да има алпийски умения и баз да използува алпинистка техника и съоръжения. Като изключим разбира се въженцето, което Бубу взе с голямо нежелание, само и единствено по наше настояване за да сме по-спокойни ние тримата. Чак сега изправени пред почти отвестната стена набраздена от две тераски и бълващата хлад 150 метрова бездна в дясно от нас осъзнахме какво изпитание ни предстои. Бубу с лекотата на дива коза преодоля половината от стеничката и ни помаха бодро от втората тераска да го последваме. С чувство на обреченост се закатерихме бавно след него. Аз се впивах отчаяно във всяка издатина с пръсти и крака, а бездната под краката ми действуваше парализиращо. Изглежда с цел да ни мобилизира Бубу окончателно ни довърши по средата на катеренето като строго ни смъмра- „И внимавайте, защото сега всяка грешка е фатална”. Това съвсем ме скова и крайното преодоляване на последния скалнен ръб успях да направя набирайки се на треперещите си ръце с туптящо сърце и плувнал целия в хладна пот! Ето ме най-после горе. Последните метри до каменната пирамидка на върха изминах с отмаляли крака. Там се събрахме и четиримата и някой предложи да си направим снимка както му е реда. Съвсем не ми беше до снимки, защото в главата ми блуждаеше натрапчиво мисълта- „А как ще слезнем сега по тази отвесна стеничка!” Стараех се да прикривам паниката, която постепенно ме обземаше, защото това можеше да ме довърши и да се гипсирам напълно като си остана вов веки веков на върха. Снимахме ме се вкупом четворицата, като физиономията ми излъчваше едновременно, умора, страх и отчаяна решителност, че успея ли да се изкубна някак си от върха, кракът ми няма да стъпи повече в Рила. На всичкото отгоре от запад се задаваха тъмно сиви облаци натежали от дъжд. Предстоеше да вали и трябваше без забавяне да се спуснем по едвам изкачената от нас стена . Нейсе започнахме го и спускането. Тук се разигра сцена, която накара всички ни да изстенем отчаяно закривайки очите си с ръце! Бубу висеше прилепен към стената над бездната, когато камъка за който се държеше с двете ръце неочаквано поддаде и водачът ни пое по най-прекия път към Кирилова поляна. Вкопавайки се с пръстите на ръцете си за изплъзващата му се скала, Бубу се закрепи и предотврати падането си. Тази сценка ме вцепени и аз вече обмислях на коя тераска да изкарам ноща, докато дойде някой хеликоптер да ни прибере от този шибан връх. Таня все още успяваше да предотврати паниката си, а Боби Дам хаотично започна да бяга от нас опитвайки се да се спусне някак си, от където и да е. Тогава Бубу въдвори ред, като извика нещо Ботевско от рода на „Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан”, което според него трябваше да внесе ред и да влее сигурност в душите ни. Това ми подействува мобилизиращо като на будала шамар и ние тримата се ококорихме в очакване на нови заповеди. Бубу се сети, най-накрая че носи въженце и скоро горният му край беше здраво фиксиран някъде горе, а долния опря в спасителната площадка под нас. Сега вече Боби, аз и Таня успяхме да се преплъзнем по гънките на отвесната стена стремейки се да не скокнем в близката бездна. Минути след като се събрахме четворицата на пътеката под стената кротко заръмя дъждец редуващ се със суграшица. Слава Богу , че така стана за да прикрие сълзите на облекчение, които потекоха от очите ми. Бързо притъмня и небето над нас започна да се раздира от светкавици а в околните скали с трясък се разбиваха мълнии. Стана тя, каквато стана и ние попаднахме от трън, та на глог и то по-висок. Сега пък мълнии ще ни убият тук на билото- помислих си аз. Обещах си, че ако успея да се прибера жив във София,единственото място, където бих се разхождал някога ще са алеите на Южния парк. Изглежда Господ чу горещите ми молби и ние благополучно се прибрахме първо в хижата, а след това и на ЦПШ- Мальовица, където ни чакаше автомобилът на Бубу.
Останалото беше проза. Бубу отново ни забрани да облекчим физиологичните си нужди, да пием кафета или да хапнем нещо в крайпътните бензиностанции. Докато пътувахме към София изслушахме поредната партида вицове и спомени от времето на динозаврите. Боби Дам верен на своето любопитство непрекъснато го питаше за разни гледки от пейзажа, което принуждаваше Бубу да върти глава във всички посоки поглеждайки от време на време и към пътя все пак, по който се разминавахме на косъм с фучащите на среща ни ТИРове. Това изръси и последните остатъци от адреналина ми.
Вечерта у дома заспах падайки към възглавницата. Това беше най-мъчителната нощ през живота ми, защото в кошмара на съновиденията си се катерех и слизах по Злият Зъб чак до сутринта, когато спасителния звън на будилника предотврати някое мое фатално падане на килимчето до леглото.
Споделил: ДОКИ /Вальо Янев/

На хижа Рай в Рая на земята

Ходили ли сте там където си дават среща Рая и Ада на земята? Ако не сте, нарамете една раница и отидете на Балкана под връх Ботев. Там ще видите една чудесна хижа кацнала на склона под масива на върха, току до Райското пръскало, а под нея започват стръмните, урвести склонове и дълбоки долини на Южния Джендем (на турски Ад). Това е старопланинската хижа Рай. Същото направихме група приятели от Кремиковското туристическо дружество и Хор “Планинарска песен”. В един горещ юлски ден се добрахме с микробус до местността “Паниците”, откъдето потеглихме към Параджишка поляна. Беше наближило пладне и жега беше надвиснала над просторната поляна. Това ни накара на бърз ход да я прекосим и да навлезем в прохладната букова гора на Джендема. Пътеката следва извивките на склона като на доста места се пресича от живителните струи на спускащите се от високо планински потоци. След 3 часа умерен ход стигнахме до хижа Рай. Тя се намира на една полянка с ниско окосена кадифено мека тревица. Над нея са надвиснали огромни скални масиви представляващи чудесно място за любителите на алпийското катерене. Съвсем наблизо до хижата падат водите на живописното Райско Пръскало. Водата се спуска от голяма височина разпръсквайки се на талази по отвеса на стометровата скална стена. Под хижата започват долините на Южния Джендем. Без много бавене тръгваме към Големия (Калоферския) Купен. Той се е издигнал величествено насред Джендема и от него се открива чудесна гледка във всички посоки. След 30 тина минути бърз ход сме на него. Който иска да добие представа за Южния Джендем може да направи това най-добре от Купена. Гледката, която се разкрива под краката ни е страховита. Стръмни скатове оформят дълбоки и тесни долини, които се спускат от масива на връх Ботев на юг. Всички те са обрасли с гъсти непроходими гори. От тях долита глухото бучене на спускаща се надолу вода. Това са дълбоки буйни потоци, които текат бързо надолу по стръмните си корита и на места скачат от прагове високи по 4-5 метра в усойни вирове. Склоновете на долините са изключително стръмни и безкрайно високи. На места скалисти, на места също обрасли с гъста гора те са непреодолима преграда за изкачване. Затова човек попаднал в такава долина се оказва затворен като в капан от който няма излизане.Долините започвайки високо и на отделни ръкави се спускат зигзагообразно надолу образувайки безброй сляпо завършващи разклонения. В ниското тези ръкави се събират в по-големи долини, които в крайна сметка завършват като едно своеобразно „гърло” над Калоферския манастир. На някои места водата си проправя път освен през прагове, също и през издълбани от нея тунели в твърдата скала. Потоците се събират в една пълноводна бърза река, наречена Бяла река, която с грохот и пяна излиза от „гърлото” на Джендема в разширяваща се водна лавина към равнината на Калофер. Това е то Южния Джендем- непроходим и пълен с диви животни: вълци, лисици, мечки сърни, диви котки и всякаква друга твар за която тази част от Балкана не е никакъв ад, ами си е направо горски рай. С нежелание напускаме Купена и неговите обзорни гледки и се отправяме към хижата. Там се изтягаме на кадифено меката трева на поляната пред хижата с по една ледено студена бира в този горещ юлски ден. На другия ден планът е един, атакуваме връх Ботев по Тарзановата пътека. Тръгваме рано за да избегнем жегата. Пътеката започва вляво от Райското пръскало, върви зигзагообразно нагоре отначало по тревист склон, а впоследствие по стръмния 200- 300 метра скален масив. Пътеката е прокарана в самата скала и на места от нея се спускат отвесни стени към които е обезопасена с въжени парапети. Това изисква изкачването да става внимателно за да не полети човек във въздуха за първи и последен път в живота си. След около един час преодоляваме скалата и стъпваме на полегат тревист масив по който продължаваме към върха. Самият той е разлат на голяма площ върху която са построени кули и сгради за военна и гражданска комуникация. Метеоролозите ни посрещат много радушно.Пием по един ароматен чай при тях и без суетене поемаме надолу, но този път не по Тарзановата пътека. Сега посоката ни е югозапад към Равнец, където се разделят пътеките за Карлово, хижа Васил Левски, билото на Балкана и х.Рай. След час и половина сме на това място и поемаме към х.Рай. Пътеката по която вървим е една от най живописните в Стара планина. Тя опасва от юг целия скален масив на връх Ботев, който от тук изглежда много величествен. Пред очите ни се разкриват невероятни гледки. Един низ от отвесни скални стени насечени от процепи по които се спускат ручеи и потоци скачащи от праг на праг и с шума си оживяващи суровата хубост на сивите скали. През зимата тук е опасно да се минава защото се сриват мощни лавини отнасящи всичко по пътя си към деретата на Джендема. А той самият се разгръща под виещата се пътека разкривайки този път отблизо началото на стръмните си долини обрасли с усойни непроходими гори. Затваряме кръга на обиколката достигайки отново до х.Рай. Посрещаме вечерта на поляната пред хижата с китара, песни и огън. Нощта е необичайно топла за тази надморска височина. Различните групи туристи се смесваме за да се превърнем накрая в обща група от приятели. Небето първоначално светлее на запад но скоро става мастилено черно. По средата е разсечено от Млечния път и цялото е изпъстрено от стотици трепкащи звездици. И от само себе си идват Ботевите стихове: “Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен. Гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен.” Утре ще се разделим с хижа Рай, Райското Пръскало, Южния Джендем и връх Ботев попили в себе си атмосферата на Стария Балкан. Вальо Янев

Родопи в четири дни

Родопи, събрани в четири дни, с туристическо дружество Кремиковци (в което, впрочем, членува и мама). Тръгваме в 7 сутринта, а слънцето тъкмо разлива игривите си лъчи върху цветята, асфалта, цъфналите дръвчета и профучаващите коли. Нашият верен спътник и най-добър приятел е 30-местен Мерцедес и, разбира се, неговият шофьор – изключително готиният Оги, който се връзва на акъла на тези пътешественици и се впуска в невероятни приключения с тях. Ние, а под „ние” имам предвид аз – Василена и Марина (децата на Марги и Михаела) се явяваме двамата допълнителни участника в това приключение. Е, натоварваме се и към 7 и половина потегляме. Изгрев, път, зелени дръвчета. Очертава се хубаво, дори много хубаво. Неусетно се озоваваме на язовир Батак. Там закусваме. Какво по-хубаво от закуска до „морето”, през месец май?! : ) Синя шир, окъпана в слънчева светлина. Щрак, щрак, разбира се. Всичко трябва да бъде документирано. Но днес, седмица по-късно, когато пиша този пътепис не ми е необходим снимков материал, защото Родопите сякаш са се залепили в съзнанието ми. Винаги ще бъдат там. Автобусът пръхти върху затопления асфалт и ни очаква да се качим и да продължим нашето магическо пътуване. Отвежда ни до язовир Беглика. Вече настанени в две хижички, уютни и стари, всеки тръгва да се разходи в различна посока. Романтиката на планината започва да ни обгръща. Язовир Беглика е магичен, по залез слънце, докато пиеш кафето си на скалистите му брегове. Голяма красота! Синьо, блести, прекрасно е! Мама, Михаела, Марина и аз решаваме да се разходим по красивата старинна язовирна стена от петдесет и някоя си година, когато... В далечината, в тоя забутан край, където рядко се мяркат дори местни, аз и моите три спътнички виждаме човек на колело. Интересно. Аз, като всеизвестно недовиждаща, казвам, че не мога да разпозная кой е, а мама и Михаела започват да предполагат – може би е някой от нашите, ама, на колело?! Невъзможно! Човекът приближава и все още мъгляв от заливащата го слънчева светлина остава неясен. Идва съвсем близо. Доктор Вальо Янев. Взел колелото от хижата и решил да покатери малко баири с него. Ентусиазъм. Грабвам колелото за едно кръгче. Как мога да изпусна такава възможност? Все пак си е дори престижно да се размотаваш с колело из Родопите. Много хубав завършек на деня е това, но вечерта тепърва започва. Срещата е в едната хижа. Когато пристигаме, там вече Кирчо и Ицо си разменят китарата и очароват „девойките”, с песни от различни жанрове. Надпяват се, така да се каже. И с песен чак до два - три часа трудно се разделяме, въпреки че утрото е съвсем близо... На другия ден ставаме рано, а пред хижата ни очаква верен и готов, нашият Мерцедес и Оги. Отвежда ни до друга страна на Беглика и оттам тръгваме пеша. Утрото е прелестно. Слънце, вода и много усмивки. Пътят се вие покрай язовир Широка поляна. Щрак, щрак, щрак, отвсякъде фотоапарати. Става малко медийно даже и нашите водачи – Митака и Леонардо казват, че ако продължаваме в този дух, няма да стигнем доникъде. С неохота оставяме тези прекрасни гледки и влизаме в магична гора, където вървим покрай красива река. Пеем бригадирски и маршови песни, маршируваме в ритъм и времето минава неусетно. След около 5 часа се озоваваме на разклонение, с табела, която гласи – Кемеров мост. Това е една от целите ни - красив мост, останал от римско време, с интересна архитектура. Ходим до него около половин час, без раници, което е особено приятно. Разглеждаме, позираме и пак - щрак, щрак, всичко се архивира в съзнанието ми. После поемаме към хижа, носеща мистичното име – Орфей. Да, Родопите се смятат за мястото, където се е „подвизавал” Орфей. Някъде, сред виещ се коларски път, последван от красива борова гора се появява тя. Хижата. Закътана и сгушена в сърцето на планината, тя е особено специална и хубава. Вечерта се събираме на по ракия и „на по” китара. Оказва се, че сме попаднали на специално организирана от/за нас „Вечер на талантите”. Включват се местни участници (родопчани, хижари, световно безизвестни родопски звезди и други желаещи гости на хижата), с уникални по своя род, природа и характер изпълнения. Вечерта става много цветна. Усмивки и песни, а на сутринта никакъв глас. Всички сме пресипнали. Само нашата приятелка - китарата, грижливо носена, през цялото време, от музиканта на групата – Кирчо, не е. Като участник в нашето приключение е редно да я спомена. Утрото идва тихо, свежо, родопско. Аромат на пържени филийки, които действат особено добре на прегракналите ни гърла. Тръгваме стегнато към Тешел по мистичен асфалтов път, за който бяхме предупредени, че ще ни е необходимо да разчистваме с мачете. И наистина такъв е. Стигаме село Ягодина, където, разбира се, ще има и малко пещеризъм, за да бъде пълно приключението. Тук групата се разделя на няколко части – любители пещерняци (та и аз в това число), любители на екстремното качване на връх "Свети Илия" и любители на бирата и слънцето. Тук от разказа ми ще бъде изключена част от групата, защото те не бяха с мен. Моите спътници – мама, Михаела, Марина, Таня и Руско. Излизаме пообедно от пещерата и... глад. Хора, гладът е много лошо нещо. Защо да не се отбием да хапнем „по едно малко”? Решаваме го „трудно”. Доволно похапнали, започваме да пресмятаме алтернативите за връщане в Ягодина – три са. Изкачване на баирът, по който слезнахме, за да стигнем до пещерата; топлия, дори, мисля, горещ асфалт на Буйновското ждрело, виещ се до Ягодина; и третата... Третата е примамлива и доколкото помня – неустоима. Оказва се, че предложението на Еми Домозетова. е прегърнато от всички и Леонардо се явявя при нас, като добър вестоносец и ни съобщава, че ще се качим до връх "Свети Илия" с джип. Качване с джип до връх Илия (напълно необезопасени по стръмнината) и стъпване „на ръба” на Орловото око, висящо на около 700 метра височина, над красива пропаст, е наистина неповторимо! Стигаме на върха и... невероятен изглед! Красивата Родопа е разстлала тежко своите върхове, баири, падини и извивки. Не мога да й се наситя. Никога няма да мога. Всички сме като омагьосани от тая красота- Родопа планина! След различните пътешествия на всички членове на групата се събираме на една полянка, покрита със свежа тревичка и цветя. Разбира се, там ни „позволяват” (Митака и Леонардо) да се „посъбуем”, да полегнем и да се поотпуснем, че то возенето на джип си е изморително! Поемаме към хижа Триград – последната спирка на нашата невероятна група. Пътят е придружен с много зелена трева, полянки, жълтурчета. Идилия. Вечерта показваме на Родопите и на родопчани как се забавлява турист Кремиковци. Аджеба, как го правим ние. Резултатът? – Страхотен гайдар и невероятно даровита народна певица казват, че не могат „да вземат думата от нас”, както и други гости на ресторанта. Разбира се, като едни „възпитани” хора им „даваме и на тях възможността” да се изявят, но определно това си е нашата вечер. Е, такива са моите спътници. Вечерта протече със специалното участие на видните танцьори – Нели, Леонардо, доктор М. Чернаева, Таня, Митака, Филка, Гого, Руско, Михаела, Марина, доктор В. Янев, Киро М., Ицо, Ани, Стоилка, Кирчо, Оги, Бисерка, Еми Д., доктор Е. Топчийска, Руска, Ели Л., Елица, Благо, Надето, мама и... аз Василена : ) Решено беше, на четвъртия ден, че и Триградското ждрело трябва да бъде уважено и затова се впускаме в още едно диво приключение - „между ръба на карстовия релеф”. Нашият Мерцедес е напълно обгърнат от мощните скални масиви. Красота. Последна спирка – Дяволското гърло. Пещерата ни поглъща със своята мощ и сила. Разбира се, разрушаваме мита за подземното царство, излизайки невредими отвътре. А отвън ни чака деня, слънцето и... един въжен тролей. Разбира се, не пропускаме такъв кеф. Натоварваме Ицо с доста багаж и дрехи, а той нас – с напътствия и се спускаме подред - Нели, доктор Янев, мама, Марина, Михаела, Руска и аз. Така де, усещането трябва да бъде максимално. На връщане към „любима” София, Оги внимателно, провирайки автобуса по тесни ждрела и завои, не пропуска да ни пусне и „Девойко мари убава”, с която, мисля че всички ние, ще свързваме Родопа завинаги. „Девойко, мари убава, девойко,
сипни ми винце да пийна, девойко,
да пийна, да се напия, девойко,
балното да си кажиме, девойко,
чийо е бално по-мночко, девойко.
Юначе, лудо и младо, юначе,
Мойно е бално по-мночко, юначе,
чи руба си имам да права, юначе,
и нема да са зьомнеме, юначе.
Девойко, мари убава, девойко,
Мойно е бално по-мночко, девойко,
че имам служба да служа, девойко.
Мойно е бално по-мночко, девойко,
чи имам къща да града. Написах този пътепис като специална благодарност към всички участници в тази история. Приликата с действителни лица и събития НЕ е случайна! Много сте готини, живейте на ръба и се радвайте на още много планини, гледки и светове! Василена Родопи, май 2012

СРАЖЕНИЕ В БАЛКАНА

Нищо не предвещаваше, че денят ще протече по един драматичен начин. Неделята беше слънчева, небето синьо, не повяваше и вятър дори и даже Любка Кунчева не можа да ни изплаши с лоша прогноза за планините. Един чудесен есенен ден с привкус на късно лято! Групата ни от девет човека сред които трима мъже потеглихме бодро от гара Бов по екопътеката край водопада Скакля. Сухата есен и още по-сухото лято бяха пресушили напълно Скакля, така че по скалните отвеси и тераси имаше само следи от някога стичала се буйна вода. Тук дойде първата изненада. Васко, един от тримата мъже се отклони от екопътеката и пое в грешна посока към скалния пояс под крайните къщи на Заселе. Наложи му се да покаже известни алпинистки умения за да се добере до селото, където ние търпеливо го изчаквахме за да продължим заедно напред. Поехме покрай селските къщи и пътя ни насочи към следващото село Заноге. Крайна цел ни беше Лакатник откъдето щяхме да се приберем в София с някой влак. И тук „дяволчето” ни изпрати коварната идея да не тъпчем с километри по асфалтовия път, а да подсечем село Заноги и да слезем направо на река Пробойница, която е непосредствено преди Лакатник. За това наше решение допринесоха двама-трима местни хора, които мъгляво ни обясниха, че имало път по който бихме могли да слезем за час и половина- два до Лакатник. Тази възможност чак ме разочарова та реших, че като стигнем до Лакатник ще си направим едно хубаво катерене по живописните скали надвесени над него за да си уплътним докрай деня. И „дяволчето” ни побутна да напуснем сигурнят асфалтов път и да поемем по един землист такъв към махала Куманица. От там пък щяхме да продължим да се спускаме направо към река Пробойница и самия Лакатник. И от този момент започнаха нашите неволи. Не знам драги читатели дали някога сте обикаляли Врачанския Балкан в района над Искъра между селата Заселе и Заноге. Многобройните малки махалички и отделни къщи в които някога е кипял живот сега бяха напърно запустели.Навсякъде погледа срещаше пустош, изоставени, порутени, празни къщи с обрасли в плевели дворове. Каменните огради бяха слегнали и почти скрити в покрилата ги зеленина. Землистите пътища, които някога са ги свързвали бяха полузаличени с едва набелязани коловози от някога търкалящи се по тях каруци с добитък, стока и хора. Пътеките пък се бяха напълно заличили. Ето в такава обезлюдена част от Врачанския Балкан попадна нашата самоуверена група и много скоро с напредването на деня ние вече вървяхме напосоки без пътеки и табели само на компас и карта държейки посока Искърски пролом. Не бяхме съобразили, че ноемврийският ден е къс и скоро ще ни обгърне тъмнина. Вървяхме все на североизток а Искъра нито се виждаше , нито се чуваше шума на буйната му вода. За зла участ гората в която попаднахме представляваше един преплетен гъсталак от драки и трънки и пръснати тук-таме дървета с окапващи пожълтели листа. В ниското долу се виеше едно сухо тъмно дере по което църцореше слабо поточе с останали тук-таме непресъхнали гьолове. Опитът да се движим по коритото му осеяно с високи по 5-6 метра каменни прагове обгърнати от стръмни скалисти стени се провали. Просто нямахме екипировка за преодоляване на скални отвеси. Тогава решихме да се качваме на билото и там да търсим път. Но понеже бяхме се спуснали много ниско изкачването нагоре се оказа дяволски трудна работа! Преминаването по ската обрасъл с гъсто преплетени трънки и драки ставаше мъчително бавно и болезнено за всички нас. Напредвахме нагоре пресрещани на всяка крачка от бодливите тръни които забиваха шиповете си в нас, а дрехите ни се цепеха по гърбовете раздирани от неотстъпчивите храсти. Тук Васко „алпиниста” отново прояви своя непокорен нрав и се отдели от групата търсейки удобна пътека в коритото на почти пресъхналото дере. Викахме го да се качи при нас, но той вироглаво се спускаше все по-надолу към усойното дъно препречено от прагове и стръмни стени. Тъй се разделиха пътищата ни. Навикът му да ходи сам като вълк единак, а не в група щеше да му изиграе лоша шега, но за това по-нанатък. Групата ни си проправяше бавно път нагоре в смрачаващия се ден. Накрая успяхме да излазим на билото до няколко запустели къщи току пред пълното скриване на слънцето. Една чешма с дървено корито ни освежи и ние след като се напихме добре с вода напълнихме и поизпразнилите се шишета и манерки. Малко се успокоих, понеже отмина опасността ноща да ни хване в непроходимата гора, но оказа се премреждията ни не бяха свършили, а едвам сега започваха. Поогледахме се в кръстосващите се пътища и поехме без много замисляне по един от тях, който видимо сваляше надолу. Кой знае защо решихме, че безпроблемно ще стигнем по него до Искъра. Мислехме си, че всички пътища водят до него. Тъмнината вече владееше около нас. Запалихме фенерчета и ободрени от развоя на нещата потеглихме по виещия се землист път.Ускорихме крачката с възвърнало се добро настроение от задаващия се край на похода. Васко „алпиниста” вече не се чуваше никакъв, но какво да се прави, това беше неговия избор по усойното каменливо дере сигурен, че то ще го доведе бързо до Искърският пролом. След половин час ходене ни дойде първия студен душ. Пътя свърши до двора на някаква самотна къща с паркирана пред нея лека кола. Нямаше жива душа наоколо и след като се помотахме малко в запуснатия двор потеглихме назад по извървяното. Във въздуха вече витаеше страхът, че няма да успеем да се спуснем навреме в Лакатник. Все пак в дружината ни нямаше паника и ние даже си позволихме да запеем. Огласихме планината с „Край Босфора шум се вдига”. След това запяхме и „Шуми Марица” и това ни даде кураж, че ще преодолемм всякакви трудности. Но......работите не ни вървяха на добре макар, че се съветвахме често с картата която нося и минута по минута гледахме компаса. Запуснатите билни пътища по които крачехме ни завеждаха само до обезлюдени и малки махали в чиито къщи витаеше духа на запуснатост. Никъде нямаше светлинка и не се чуваше човешка глъч или кучешки лай. Искърът се виждаше измамно близо долу в долината, очертан с гирлянда от светлините на протегналите се покрай него селища. Ние си оставахме обаче високо в планината, а ноща вече сериозно напредваше. Умълчахме се спохождани навярно от едни и същите мисли, че май ще ни се наложи да нощуваме в Балкана. И тогава видяхме „светещата къща”. За първи път след часове ходене из запуснатите и кръстосващи се пътища и пътеки по билото между Заселе и Заноге видяхме в далечината къща осветена от запалени външни лампи. Кучешкият лай идещ от нея ни убеждаваше, че сме попаднали най-после на жива човешка душа в планината. Това беше нашето спасение и ние без колебание поехме право към нея. Нагазихме в една голяма картофена нива разположена под къщата разпръснати във верига и обнадеждени напредвахме я доближавахме. Сега си давам сметка, че сигурно сме представлявали доста съмнителна група от хора обграждаща посред нощ единствената къща в района. Кучето лаеше все по-силно, а ние мълчешката напредвахме към светлинката. И тогава чухме стрелбата! Срещу ни от към къщата припука пушка и видяхме огъня, който излизаше от дулото. Маргото, което се движеше вляво от мен се сниши и започна да вика отчаяно- Помощ, помощ, не стреляйте срещу нас! Ние сме се загубили.....ние сме се загубили! Някой изпищя, жените наоколо завикаха и като се озърнах видях, че групата се попиля и жените започнаха да лазят по разкопаната нива. Само аз напредвах все още изправен. Василена извика сърцераздирателно-Чакайте да ви обясним, ние сме........- Но гласа и се загуби в нова пукотевица и присвяткващото червено дуло на пушката срещу нас. Сега вече и аз се свлякох на земята, щото си дадох сметка, че вървейки изправен съм единствена мишена за отстрелване. И така лазейки из картофената нива насам-натам ние викахме, а отсреща се стреляше докато изведнъж настъпи тишина. Ако беше през деня положително щях да развея на щеката белия си потник (станал без туй на парцал от тръните) за да покажа на стрелеца, че се предаваме, но това не можеше да се случи в тази непрогледната тъмнина. До нас долетя напрегнат мъжки глас - Кои сте вие бре - и на жълтеникавата светлина идваща от лампите се очерта човешки силует на мъж стиснал брадва в ръка. Изглежда женските гласове го бяха поуспокоили и той ни дочака да го доближим. Сега нещата бързо се изясниха и Цецо(така се оказа че се казва човека) разбра, че групата ни от двама мъже и шест жени безнадеждо се е изгубила и се „бълтаем като кози бозки” из гората. Потни и напрашени ние го наобиколихме и един през друг му заразправяхме днешните си патила. Цецо се оказа един чиляк на около 50 години с добродушно лице и благ характер, който работи в Своге, но винаги в почивните дни си идва тук в махалата и родната къща, където си има четири козички и малко земя, която си я обработва. Ерген човек, той се задоволяваше с този естествен, природосъобразен начин на живот и никому не пречеше, но не искаше и на него някой да му прави беля. Като чул лаят на кучето си и видял в тъмнината хората обграждащи мълчешката къщата му, решил, че са разбойници-обирджии, каквито има колкото щеш из района. Взел брадвата извадил едни пиратки дето си ги бил приготвил за Коледа и излезнал насреща ни за да варди имота и живота си. Решил бил да се бие на живот и смърт и първо започнал да гърми с пиратките. Брадвата оставил за накрая, пък каквото Бог реши. Цецо бързо осъзна в какво положение сме изпаднали и без много замисляне каза, че ще ни свали на Лакатник. Не било далече и за 50 десетина минути сме щели да стигнем до гарата. Групата ни се събра от присъединилите се останали жени наблюдавали по-отдалеч среднощната пукотевица. Така всички заедно се скупчихме около нашия спасител Цецо. Той взе един фенер със себе си, облече си връхна дреха, сложи брадвата под мишница и пое надолу последван от разбърборилите се жени. Аз бях вътрешно раздвоен, защото успокоението ми от благоприятния обрат се смесваше с притеснение за съдбата на Васко „алпиниста”. Той се щураше някъде далеч от нас, сам в непрогледния мрак и усойното дере. Звънях му час по час, докато накрая успях да го чуя. Опитваше се да придаде спокойствие на гласа си, но това беше само привидно. Без фенер, храна и вода Васко се търкаляше надолу по дерето с надеждата, че то рано или късно ще го свали на Искърския пролом. Разбрах, че преодолява препятствията по пътя си в коремнопретъркалящ стил. Нещата станали драматични, когато опрял до ръба на един скален отвес по който се сурнал с главата надолу. Няколко метровото падане завършило за негов късмет с приземяване в дълбока шума. Нелепо поддържаният бодряшки тон само засилваше убеждението ми, че нашия „алпинист” здраво го е загазил. Когато стигнахме до Лакатник вече беше заминал и последния влак. Бързо взехме правилното решение и след серия разговори по мобилните телефони си осигурихме три автомобила да дойдат и ни приберат. Натрупалото се напрежение и умора изчезнаха и групата ни беше завладяна от еуфория. Руси запя и жените се хванаха да играят хоро в центъра на Лакатник. Васко обаче продължаваше да се бори някъде с ноща, скалите и вероятната паника, която го обхващаше. Не ми даваше сърце да си тръгна, когато колите пристигнат и за това му казах при поредния разговор, че аз оставам в Лакатник и ще го чакам да се спусне до пътя. Това видимо го успокои и той продължи да слиза надолу. Накрая всичко завърши добре. Стана като в американски екшън с хепи енд. Когато колите започнаха да пристигат една след друга Васко „алпиниста” изрева в ухото ми, че вече е на асфалтовия път. Разбрахме се да чака на него за да го приберем в някоя от колите. Шофьорът на първата дошла кола сподели поуплашен, че забелязал някакво странно същество, да се движи по пътя, босо с разкъсани, парцаливи дрехи и олюляваща се походка. Наближавайки го видял безумно светещия поглед на очите му. Когато преминавал непосредствено покрай него това същество издало нечленоразделни звуци и размахало хаотично ръце. За мен нямаше никакво съмнение, че това е нашият Васко. Предпазливо му съобщих, че по всяка вероятност ще ни се наложи да качим в колата този среднощен „вампир”, което го накара да се опули втрещен! Пристигналите коли ни взимаха от Лакатник и потегляха една след друга обратно по пътя покрай Искъра. Пътьом прибрахме и „вампира”, който разбира се се оказа нашия Васко. Жените пътуващи с него в колата се опитали да го обгърнат с много ласки и топлина, но той не им обърнал никакво внимание, а нападнал лакомо сандвичите и водата, които му предложили. Говорът си възвърнал някъде към София. Така завърши този необикновен ден за нас. Съзнавам, че вършихме глупост след глупост през цялото време, но и съдбата така била решила да ни затрудни докрай за да видим що за хора сме. Групата ни се държа по един невероятен начин без да загуби присъствие на духа, без да се паникьосаме, без да се оставим да ни завладеят кавги и разправии за виновност. Една среднощна София прибра десетина силно уморени, но доволни от себе си авантюристи доказали, че могат да се справят с всякаква ситуация в планината. Преживял описаното Вальо Янев

Зимно изкачване на в.Амбарица

Рано е. Навън е още тъмно. Денят започва почти ритуално с чаша черно кафе. Свежият му аромат изпълва стаята. Поемам поредната доза бодрост. Чувствам се зареден с енергия и изпълнен с очакване за дългия ден. Раницата стои приготвена от предишната вечер. Обличам се бързо и излизам в снежното утро.....Предстои ми първият поход за 2013 година. На Централна гара групата постепенно се събира. Сред забързаните хора в чакалнята веднага се набиват на очи пъстрите цветове на раниците и екипировката. А и самите туристи са усмихнати. Хубавото на подобни походи е, че винаги има нови лица. Подаваме си ръце и разговорите продължават. Всички ли сме тук? Почти. Хайде да се качваме! Останалите от групата ще се качат от гара Подуене. Качваме се във влака и поемаме към Сопот. Пътуването минава неусетно. Слизаме в Карлово и бързаме да хванем автобуса до града на Вазов. Хората по улиците са много любезни и с усмивка отговарят на нашите въпроси. Настроението на местните е приповдигнато. Може би е защото и в Карлово и Сопот празнуват Трифон Зарезан. Не разбирам защо точно на 9 февруари...но важното е да има празници. Всички очаквахме гр. Сопот да ни посрещне покрит със сняг, а там сякаш беше пролет. Два джипа ни качиха до междинната лифтова станция и това беше началото на нашето изкачване. От града изглеждаше, че в планината няма сняг. Това беше просто заблуда. Обърнах се назад. Исках да погледна към града, но пред очите ми се разкри безкрай от пухкави бели облаци. Сопот беше някъде там в ниското. Нямаше как да го видим. Нарамихме раниците и с бавни крачки поехме по стръмната пътека нагоре. Нагоре към хижа Добрила. Мъглата ставаше по-гъста на откритите места , а в гората се разсейваше. Всичко наоколо беше бяло, снежно, ледено, красиво. Вероятно панорамата щеше да е величествена, но мъглата пречеше. Вятърът беше образувал уникални по своята форма ледени кристали навсякъде около нас. Дори и Сваровски няма такива кристали. А и може ли човек да създаде нещо по-красиво от това, което е създала природата? Ледът покриваше всяко дърво, всяко клонче, всяка шишарка, всяка борова игличка. Сякаш цялата природа спеше в ледена прегръдка. Помислих, че отиваме в царството на Ледената кралица. Но това е една друга приказка.... Изкачването продължи около час и половина. Хижата е доста уютна и я препоръчвам на всички. Хижата и едноименния връх са наречени на легендарния Добрил войвода. Хижа Добрила е изходен пункт за хижа Дерменка и хижа Васил Левски през върховете Амбарица,Купена и Костенурката. Настанихме се бързо в стаите, изпихме по чаша чай в топлата столова и тръгнахме към връх Амбарица (2165 м.). Природата беше решила да провери нашите възможности. Мъглата ставаше все по-гъста. Трудно се виждаше дори следващия стълб от маркировката. Почти съм убеден, че мелодиите на всички туристически песни са създадени от вятъра. Само той е способен да сътвори такива мелодии. Сигурно всеки от нас е успял да чуе вятъра по свой начин. След час и половина изкачване стигнахме до върха. По време на това изкачване видях нагледно значението на думата „обледеняване”. По якето ми имаше висящи ледени конци. А и самата материя беше покрита с тънък слой скреж. Не сняг, а скреж. Колко студено е било по това време в планината? Ами..........водата в раницата на една от участничките в похода замръзна?.На върха имаше една малка къщичка, сглобена набързо от талашит и няколко дъски, подходяща за малък заслон в това лошо време. Снимахме се на върха и тръгнахме обратно към хижата. Трудно е да се снима в мъглата. Почти невъзможно е да стане хубава снимка. Наближаваше вечерта. Пристигнахме в хижата и започнахме да се приготвяме за вечерта. В групата имахме рожденик и хубавите емоции тепърва предстояха. Очертаваше се дълга вечер. И така с няколко градуса настроение, усмивки, танци и приятни разговори не усетихме кога мина полунощ..... Следващата сутрин започна отново с чаша кафе. В хижата беше тихо. Има нещо много особено, специално в планинското утро. Излязох на терасата пред хижата. Мъглата ме обгърна. Беше приятно студено. Влязох отново на топло в столовата и зачаках останалите от групата. Постепенно всички се събрахме за закуска. Времето не позволяваше да вървим до хижа Дерменка, затова решихме да се спуснем до Сопот и от там за Карлово. Хижарката ни изпрати така, както ни посрещна - с усмивка. Постепенно мъглата изчезна и започна да навява суграшица....но снежинките бързо се превърнаха в дъжд. В края слизането беше наистина трудно. Пътеката беше доста тясна и стръмна. Слязохме от планината и се озовахме на полянката пред Сопотския манастир „Св. Спас”. На тази поляна Вазов е писал част от своите стихове. А в манастира се намират дрехите, с които Васил Левски е ръкоположен за дякон, както и икона, на която очите на светците са избодени от турците. Починахме за кратко и поехме към автобуса за Карлово. Намерихме един много приятен ресторант в центъра и след това се разходихме по тесните улички на града. Времето се проясни и слънцето започна да пробива през облаците. А там, над Карлово, беше планината....мъглата изчезваше. Ще се върнем отново. Това е сигурно! 11.02.2013

Пролет в манастир „Седемте престола”

И ..........ето ни отново. Група ентусиасти с раници на гърба слизаме на гара Бов. Съществува романтична легенда, че селището е създадено преди 800 години от френски рицар, пленен от Цар Калоян. Тръгваме по пътя нагоре и скоро навлизаме в гората. Стара планина ни очаква. Времето е приятно, топло, слънчево, пролетно. Пожълтели меки листа са постлани по цялата пътека пред нас. А тук скоро всичко ще е зелено. Очакване за пролет витае във въздуха. Пътеката се вие покрай малката река Габровница. Шума на забързаната река се слива със звуците на гората и с полъха на вятъра. По пътеката срещаме дъждовник, който с бавни стъпки продължава по своя път. Неусетно стигаме до Вазовата къща в изоставената вече махала Данговци. През лятото на 1918 година Иван Вазов е отседнал в къщата на Дядо Спас и Баба Божана. Народната памет е запазила този спомен. Една паметна плоча на къщата днес напомня, че вървим по стъпките на Вазов. Поемаме си дъх, отпиваме вода и продължаваме по пътя към крайната ни цел - Осеновлашкият манастир "Успение Богородично", по-известен като "Седемте престола". Изкачваме се по билото на планината. Слънцето продължава да се усмихва от небето и под неговия поглед продължаваме да вървим напред. След една малка гора достигаме до хижа Тръстеная. Тя се намира сред поле пълно с малинови храсти. Толкова много малинови храсти не бях виждал никога преди. Сядаме за обед на пейките отвън. Хижарката ни предлага да опитаме малиново вино. Ахаааа, значи това е била целта на всички тези редове малини!!! Как не се досетих веднага?!? В интерес на истината виното е доста добро. Сладко и пивко. Но....не трябва да прекаляваме. Предстоят ни още няколко часа преход до манастира. Малко след хижата отново навлизаме в гората. Постепенно около тясната пътека се появяват снежни преспи. След няколко минути снегът отстъпва и се превръща в тънки поточета и локви. Достигаме един завой и пред погледа се разкрива невероятна панорама към връх Козница (1636 метра). До нас има стара сграда. Полуразрушена постройка от кирпич и тухли с каменни основи. А някога това е било училище. Едва ли е случайно избрано мястото, където е построено. Училището се вижда отдалеч. С колко ли любов местните балканджии са построили тази сграда точно тук? С колко любов децата от съседните махали са вървели по стръмните пътеки за да учат? Едва ли са били лоши ученици. Не може да си лош ученик, когато всеки ден ходиш по 2-3 часа до училище и после обратно. А днес...стаите са празни. Няма и следа от детска глъч. А някога, някога...вероятно до преди 50-60 години тук са живели хора. Обичали са се. Работили са. Отглеждали са своите деца. Безвъзвратно отминало минало.........Пътеката продължава надолу по стръмния склон. В долината се вижда шосе. Близо до поредната рекичка виждаме усмихнат цъфнал кукуряк. Това е сигурен знак, че пролетта вече е дошла по тези места. Слизайки бавно, минаваме покрай махала с няколко къщи. Пресичаме малък поток и излизаме на шосето. Още няколко завоя и виждаме красивата бяла осанка на манастира. Манастир „Седемте престола” е сгушен в полите на планината. Подобно на всички български манастири и той е построен на изключително красиво място. Има много история по тези места. Наблизо се е намирало тракийско селище. Има и останки от римска крепост. Дворът на манастира е красив и добре поддържан. Пред църквата има засадени секвои. Легендата разказва, че по времето на Петър Делян дошли седем боляри от Бесарабия и се заселили по тези места. Така възникнали селищата Осеновлак, Огоя, Оградище, Буковец, Лесков Дол, Желен и Лакатник. Манастирската църква „Рождество Пресветая Богородица“ е с уникална архитектура, не срещана никъде другаде в България. Изградена е от 7 параклиса, всеки със свой олтар. Стенописите са над сто годишни. Манастирът е бил опожаряван два пъти и отново съграждан от местното население. Паметна плоча днес напомня за избитите тук монаси през далечната 1737 година. През XIX век тук е имало и килийно училище. Вдъхновен от историята на манастира Иван Вазов е написал своето стихотворение „Клепалото бие”. А зад църквата се намира гробът на един почти забравен български писател. Неговото име е Светозар Димитров, по-известен като Змей Горянин. На паметника му разчитам следният стих : „Душата ми копней за тишина, сърцето ми тупти безспир за мир. Зове ме Горда Стара планина и сгушения в нея манастир.” Запазвам мълчание пред паметта на този човек............. А вечерта ни е приготвила друга изненада. Цялата група се събираме в магерницата. Сред нас има и двама мъже от Банско. Имахме възможността да усетим магията на банското мъжко пеене „на живо”. Този уникален начин на изпълнение е характерен само за банскалии и както те самите го определят прилича на тежък камбанен звън, който от векове отеква в Пирин. Всички разговори спряха, не се чуваше дори звъна на чашите. Просто стояхме и слушахме. Трудно ми е да опиша преживяното тази вечер. Дори и в момента чувам това тяхно мъжко банско пеене........ Сутринта е хладна. Слънцето се издига бавно над църквата. Започва да ръми. А трябва да тръгваме. Прогнозата за времето била за краткотрайни превалявания. Оказа се точна. Бяха поне 5-10 превалявания за по 10-15 минути . Имаше всичко в тази неделя. И слънце и дъжд и вятър и малко сняг. Но най-вече преобладаваха приятните емоции и удоволствието от похода. На централна гара се разделяме отново. За да се срещнем пак там........след две седмици. 11.03.2013г.